Православният лагер в Дартмор

Православният лагер в Дартмор 

Или как Бог събра няколко православни, една щайга с икони и още нещо.

Има места, на които човек отива, за да си почине.

Има места, на които отива, за да се помоли.

Има и места, на които отива уж за духовна почивка, а се връща с мирис на пушек, недоспиване, кал по обувките и дълбоки съмнения относно това кой православен брат е способен да хърка така, че да бъде чут през две палатки и двадесет метра поляна.

Нашето място беше Дартмор. А по-точно – една зелена, дълбоко изрязана котловина някъде из хълмистия югозапад на Англия, през която тихо течеше поток. Толкова тихо, че организаторите Иван Белгиеца – наш певец, и Дъглас от Екситърската енория, в пристъп на духовно вдъхновение, бяха дали на начинанието звучното име: Усамотението „Свещения поток“ в Дартмор.

Името беше прекрасно. Звучеше като място, където човек трябва да срещне Бога. Само че никой не беше уточнил, че Бог понякога се среща и под формата на буря, мокра трева, лагерен огън, който отказва да гори, и едноместна палатка, купена от Матю, чиято инструкция трябваше да четем, защото, нали разбирате – ние сме англичани. 

„Елате и се отделете насаме…“

Идеята беше проста и хубава. Да се съберем енориаши от две енории, да прекараме две нощи и почти три дни сред природата, да се молим, да разговаряме, да четем, да ядем заедно, да се разходим и за малко да оставим градския шум. На поляната нито един оператор нямаше покритие.

В Обединеното кралство беше Bank Holiday – последният понеделник на август, когато страната официално решава, че няма да работи.

След неделната служба всеки потегли с колата си към Дартмор. От Торки разстоянието беше около 24 мили. Само че това са английски мили, а английският път има особен характер. Няма магистрала, няма простор, няма „газ до ламарината“. Има тесен път. Много тесен. Толкова тесен, че когато срещнеш кола отсреща, двамата шофьори трябва да започнете да търсите място, където природата любезно е оставила някакво разширение. По-скоро някой трактор. А скоростта? Около 20 мили в час. В последните 4,5 км. И понякога и това е смело. 

Най-накрая пристигнах. Някои вече бяха дошли. С Иван седнахме и направихме приблизителна програма за следващите почти три дни. „Приблизителна“, защото това беше православен лагер. Тоест програмата беше точна, но времето – приблизително. И часовете – също. Успявахме общо взето да се придържаме към графика с обичайното православно закъснение, което, както всички знаем, не е закъснение. Това е литургично време.

Дартмор и английското лято

За времето не искам да говоря. Не съм англичанин. Два месеца и половина суша и жега. И точно когато решихме да направим лагер на открито – небето реши да си припомни всички бури, които беше спестявало през лятото.

Тръгнах с чистачките на колата. Гледам дъжда и си мисля: „Да бе, да. Как пък не бих легнал в тая буря в палатка, за да ме удави водата. Ще си спя в колата.“

 

Разбира се, човек не трябва да говори предварително. Дъждът спря за малко и лагерът започна.

Палатките на праведниците

Една двойка вече имаше ван, пригоден за спане. Друга жена беше пристигнала с нейния ван-параклис. Да, точно така. В задната част, след предните седалки, имаше метална преграда, а върху нея – множество икони, като в малък параклис. А най-отзад – легло.

Като човек гледа отвън, не е съвсем сигурен дали е попаднал на православен лагер или на някаква много специфична мобилна енория.

Останалите си бяха опънали палатките. Матю веднага ми предложи да отворим моята, която беше купил наскоро. Отворихме я. Прочетохме инструкцията. Разгледахме частите. Събрахме инженерния екип. Накрая я опънахме. Едноместна. Точно тогава Иван каза:

– А, не искам никой около мен да ми хърка.

Това беше мъдро пророчество. Само че още не знаехме кой е пророкът и кой е бъдещият грешник. Преместихме моята палатка около двадесет метра по-надолу, защото са ми казвали, че хъркам. Дадоха ми и надуваем дюшек. Попски лукс.

⸻

В средата на поляната беше издигната голяма шатра. Под нея имаше дълга маса и столове. Отстрани – дървен навес без врати, но с мивка, ток и газови котлони. А навън 19-годишният унгарец Уилиям поддържаше лагерния огън, цепеше дърва и се бореше с физиката.

Хлои и Мия се въртяха ту около казана с постната манджа, ту около нас с Матю, докато се опитвахме да разберем защо палатката изглежда така, сякаш има собствено богословско мнение по въпроса къде трябва да стои.

Икони под небето

Дъглас пристигна с цяла щайга, не с какво да е. С икони, свещи, кандило. И започна да устройва под шатрата православно пространство. За олтарна маса използвахме един голям пластмасов канализационен „барабан“. Не изглеждаше особено богословски. Но православният човек е способен с малко вяра и много усърдие да превърне почти всичко в литургично съоръжение.

Само че вятърът беше решил да изпита православната ни инженерна мисъл. Да запазиш пламъка на свещта при силен вятър се оказа не просто практическа задача. Това беше цял раздел от приложната аскетика. Една свещ гори; вятърът духва – свещта угасва. Палиш я. Вятърът пак духва. Пак палиш. Накрая започваш да разбираш защо монасите са казали толкова много за търпението. 

Вечернята

Около 6:30 започнахме вечерня за празника Полагане честния пояс на Пресвета Богородица. Под шатрата. Сред хълмовете. С вятър. С икони, със свещи, които трябваше да бъдат пазени почти като стратегически обекти. И някак всичко се подреди.

Включих Михаела като основен помощник – четец и певец. Но тогава се оказа нещо интересно. Серина. Тя беше запомнила най-добре какво и как пеят певиците в хора. Преди няколко месеца, когато я бях помолил да пее, от скромност ми беше казала:

– Не мога да пея.

Очевидно човек трябва много внимателно да разбира православното „не мога“. Понякога означава: „Не мога да пея така, че да ме чуе целият квартал.“ А всъщност може, и то добре. Така че вече реших, че ще я включвам повече. Човек понякога пренебрегва даровете на другия не защото ги няма, а защото човекът сам не смее да ги покаже.

А Христос казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.“ (Матея 5:16) И тази вечер светлината беше буквална. Свещите се бореха с вятъра. А ние – със собствената си разсеяност. И вечернята се получи перфектно. Истинска.

⸻

След това сложихме масата. Имаше постна манджа. Но имаше и пилешки бутчета. Защото духовният лагер е духовен лагер, но никой не е казал, че трябва да си лягаме гладни.

След вечерята стана тъмно. Уилиям разпали отново огъня. Седнахме около него. Дъждът беше спрял. Вятърът обаче не беше получил съобщението.

Говорихме. Смеехме се. И за няколко часа човек забравя телефона, работата, колите, града и всички онези дребни неща, които обикновено му изглеждат огромни.

„Гдето са двама или трима…“

Около десет часа отидохме в навеса. Там беше светло. Започнахме да четем вечерното молитвено правило, като се редувахме. Всеки прочете по нещо, поне една молитва.

Мия и Уилиям не са кръстени. Но за тях това беше изключителен духовен опит. И тогава човек разбира, че понякога най-простото нещо е и най-силното. Не е нужно да има огромен храм. Не е нужно да има хор от двадесет души. Не е нужно да има златен купол. Има хора. Има молитва. Има желание да се обърнеш към Бога. Сам Христос ни е казал: „Защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.“ (Матея 18:20)

А тази вечер бяхме повече от двама или трима. Бяхме около тринадесет. А може би не бяхме само тринадесет. Защото когато човек се моли, той не е сам.

⸻

След молитвите пак се върнахме за малко около огъня. Димът постепенно проникна в дрехите ни. Тогава още не знаех, че на следващия ден ще разбера колко трайна е паметта на лагерния огън. Но всичко си има време. „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето.“ (Екл. 3:1) Дори за пушека.

Нощта

Един по един се отправихме към палатки и ванове. Аз по принцип спя като заек и съм свикнал с пълна тишина. Само че Дартмор не беше чул за моите навици. Първо започна дъждецът: барабанеше по палатката. После вятърът. Ту се усилваше, ту утихваше. Някъде по баирите дърветата свиреха. И в тъмното започнах да се чудя: „Това вятър ли е, или потокът?“ Бях поставил палатката нарочно по-далеч от него. Само че звукът си намираше път. Странното беше, че в палатката не беше нито мокро, нито студено. Очаквах най-лошото. А беше добре. Само че не можех да заспя. Имах чувството, че съм изпил няколко енергийни напитки. Лежа и слушам. Един звук. Втори. Трети. Вятър. Поток. Дървета. Дъжд.

И постепенно природата започна да прилича на огромен, жив хор, в който всеки има различна партия. По едно време явно съм заспал.

⸻

Събудих се. „А, май се е съмнало.“ Само че нещо не беше наред. Погледнах часовника.

1:40.

„Какво?!“ Излязох навън. И тогава видях луната. Пълна, огромна. Толкова светло беше, че поляната изглеждаше почти като през деня. Само дърветата край потока хвърляха сенки. Шатрата също. И всичко останало се виждаше ясно. Точно преди да се прибера в палатката видях човек, който идва откъм тоалетната. Не носеше фенерче. Мина в сянката на шатрата. След малко тръгна към моята посока.

Реших да не говоря, за да не събудя Рори, чиято палатка беше на около пет-десет метра. Иван влезе в неговата яркооранжева палатка. Върнах се вътре. И пак не можех да заспя.

Тогава чух хъркане. „А, не.“ Заслушах се. „Не може да е някой на такова разстояние.“ Две палатки. Двадесет метра. Пак.

„Хрррррррррр.“

„Това си е хъркане.“ И тогава си спомних Иван, човекът, който малко по-рано каза:

– Не искам никой около мен да ми хърка.

Помислих си, че той вероятно хърка. „А сега какво става тук?“ Иван беше на около двадесет метра. Дали пък не беше пуснал дъскорезницата на пълни обороти? Само че едва ли.

Той беше организатор. Той беше певец. Той беше човекът, който не искаше никой да му хърка. Значи логичното заключение беше: Рори. Така науката напредна с една крачка.

⸻

По някое време отново заспах. Събудих се от светлината, която се процеждаше през палатката. „Хайде, вече трябва да е минало шест.“ Втори позив на простата – тя не прощава. Излизам. Същата картина. Само че луната вече беше по на запад. Поглеждам часовника.

3:50. „Оле…“

Пак вътре. Пак мъка за заспиване. Пак слушам. Пак бичене на талпи. Само че вече нямаше дъжд, а само ветрец. И някъде там – моят неизвестен нощен дърводелец.

Сутринта

Станах около 6:50. Момичетата вече бяха станали. Минах покрай палатката на Рори и извадих телефона. Трябваше да се документира. Някои природни явления не могат да останат само в паметта на човека. Трябва да имат доказателства. Някой удари пригоденото „клепало“, като в манастирите. После от едно видео видях, че Иван бие с чукове по пейките около огнището. И всички започнаха да стават. Събрахме се в навеса. И започнахме да си разказваме кой как е спал. Аз оцених моето спане по моята „скала“: 3 от 10.

А Рори си призна. Много хора вече му били казвали за неговото хъркане. Значи науката беше решила загадката. Но остана един въпрос.

Иван.

Той твърдеше, че няма как да е ставал в 1:40, защото бил дълбоко заспал. Освен ако… Не е ходил насън.

Така до днес остана неразрешената загадка на Дартмор: Аз видях Иван да ходи насън? Или някой друг православен брат е решил да направи нощно поклонение под пълната луна?

Небето мълчи.

Утринната молитва

Около 7:30–8:00 преместихме нашия пластмасов „олтарен барабан“ извън шатрата. Слънцето вече огряваше поляната. И отново се събрахме. Този път за утринните молитви. Пак се редувахме. Всеки прочете поне една молитва. И това беше най-хубавото нещо в целия лагер.

Не един човек да върши всичко. А всеки да участва. Защото Църквата не е публика. Църквата е общност.

⸻

След това дойде закуската. Приготвянето ѝ стана почти колективно. Аз се настаних покрай огъня в ролята на човек, който дава акъл. Това е много важна лагерна длъжност. Не изисква особени физически усилия. Наденичките все пак трябваше да се изпекат. Т.е. Някой да ги изпече докато аз му казвам какво да прави. И чак когато се прибрах вкъщи, осъзнах, че целият съм се вмирисал на пушек. Очевидно човек може да се измие. Но лагерният огън има други планове.

„Долината на Богородица“

След закуската отслужихме утринната за празника Полагане на пояса на Пресвета Богородица. В края Матю прочете какво празнуваме.

А аз предложих, когато организираме следващи лагери, тази поляна да се казва: „Пояса на Богородица“. Михаела предложи: „Долината на Богородица“. Съгласих се. И така едно място, което преди беше просто една поляна в Дартмор, вече имаше име. И човекът, който е бил там, знае защо.

Обратно в реалността

Тук духовният разказ се сблъска с британската икономика. Аз трябваше да се прибера в Торки. Бях на работа в пицарията. Има нещо, което след три дни лагер човек започва да вижда по различен начин. Не мога да разбера местния манталитет. Събота. Неделя. Понеделник. Три дни не са ходили на работа, били са си вкъщи, и вместо да си приготвят нещо вкусно… Поръчват junk food. И после ние, четирима шофьори, се скапваме от работа.

Тринадесет години разнасям храна и още не съм намерил отговора на този философски въпрос: Как човек има три свободни дни и пак стига до извода, че най-разумното нещо е да поръча пица? Но това вече е друга тема.

До 9:30 вечерта не ме пуснаха. Имах чувството, че ще заспя зад волана или ще падна на пътя.

Докато аз разнасях пици, групата в „Долината на Богородица“ си имаше програма още от предишния ден.

На върха

По едно време ми изпратиха видео. Бяха на върха на един хълм. Вятърът ги брулеше. Носеха икони. Видях и отец Брандън от Екситър. По-късно разбрах, че там на върха са чели Акатиста на Ангела хранител. И в това имаше нещо много красиво. Защото в православната традиция понеделник е посветен на Светите Ангели и безплътните небесни сили.

Докато аз карах по английските пътища и доставях junk food, те бяха на хълма с икони. Едните хранеха телата. Другите – душите.

Всичко това се случваше в един и същи понеделник.

⸻

Преди да си тръгна от лагера, бях обещал: „Утре сутринта ще дойда.“ Трябваше да отслужим утринната за Началото на църковната нова година.

Само че след работа не знаех как ще стане. Бях изтощен. И все пак човек понякога обещава нещо пред хората. А още повече – пред Бога.

1 септември

Сутринта на 1 септември моята приятелка простатата ме събуди в 5:40. Тя никога не е била особено деликатна. Събуди ме и започна вътрешният разговор: „Да полежа ли още?“ „Да стана ли?“ „Трябва ли да ходя?“ „Мога ли изобщо да стана?“ И накрая надделя второто. Станах.

Приготвих се и в 7:00 бях отново в „Долината на Богородица“. По тесния път, в последните 3.7 километра, докато се разминавахме с колите, видях Надя, Любо и децата им. Любо бързаше за работа. Животът си вървеше.

⸻

На поляната обаче бяха останали само най-коравите. Иван, Дъглас и Уилиям. И плимутецът Матю с двете си деца. Само че за негов лош късмет тригодишната му дъщеря беше повръщала до два часа през нощта. Той приготвяше двете си деца да си тръгват.

И така останахме четирима души, една поляна и една нова църковна година.

Началото

Направихме утринната за началото на Църковната нова година и за светците на деня. Накрая прочетохме житията им. И изведнъж всичко от последните три дни започна да изглежда различно.

Палатките. Дъждът. Вятърът. Луната. Хъркането. Недоспиването. Лагерният огън. Пластмасовият барабан. Иконите. Децата. Хората, които не са кръстени, но стояха и се молеха с нас. Хората, които са били на хълма с Акатиста. Хората, които са си тръгнали за работа. Всички тези дребни неща някак започнаха да се събират в едно цяло.

⸻

Мъжете започнаха да прибират останалото. Масите. Оборудването. Иконите. Свещите. Всичко постепенно се прибираше. А поляната отново започваше да изглежда като обикновена поляна. Само че вече не беше същата, защото местата, на които сме се молили, остават в нас.

Малкото става много

Когато започнахме този лагер, вероятно никой не си представяше какво точно ще се получи. Нямаше огромна организация. Нямаше луксозни условия. Нямаше идеално време. Нямаше дори гаранция, че ще спим, особено ако Рори е наблизо.

Но имаше хора. Имаше желание. Имаше молитва. Имаше икони. Имаше хляб. Имаше огън. Имаше вятър. Имаше смях. Имаше умора.

И… имаше Бог. Защото Христос не е казал: „Дето има огромен храм, много хора и перфектни условия, там съм Аз.“

Казал е: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.“ (Матея 18:20)

А ние бяхме повече от двама. Понякога бяхме тринадесет. Понякога четирима. Понякога само двама около огъня. Но не бяхме сами.

И може би това беше истинският лагер

Може би „Dartmoor Holy Brook Retreat“ всъщност не беше просто два дни палатки. Не беше просто разходка. Не беше просто православна програма сред природата.

Беше малък опит да си припомним какво означава да бъдем заедно, да се помолим заедно, да ядем заедно, да носим икони по хълмовете. Да запалим свещ въпреки вятъра, да помогнем на някого да си опъне палатката, да изслушаме човек. Да открием нечий скрит талант. Да дадем място на човек, който още не е кръстен, но търси. Да останем верни на обещанието си, дори когато сме уморени. И понякога просто да седнем около огъня и да помълчим, защото има неща, които не се научават от книги. Научават се, когато ги преживееш.

⸻

А когато се прибрах духовно укрепен, си дадох сметка за още нещо.

Ние постоянно чакаме да имаме по-добри условия, за да направим нещо хубаво. По-голям храм. По-добра организация. Повече хора. Повече време. По-хубаво време. Повече средства.

А Бог понякога казва: „Дайте Ми това, което имате.“ И от една поляна става място за молитва; от един пластмасов барабан – олтарна маса. От една шатра – храм под небето. От една група хора – общност. От един лагер – спомен. А от спомена – благодарност към Бог.

И ако е по Божия воля и Пресветата Богородица ни помогне, ще има и други лагери.

Може би пак ще вали. Може би пак ще духа. Може би пак ще има някой, който ще хърка. Може би пак ще четем инструкции за палатки. Може би пак ще се чудим дали някой е ходил насън в 1:40 през нощта.

Но ще има и молитва. Ще има икони. Ще има хора. И ще има онова невидимо присъствие, заради което изобщо си струва да тръгнем.

Защото: „Блажени, които живеят в дома Ти: те непрестанно ще Те хвалят.“ (Пс. 83:5)

И може би някой ден, когато отново минем по онзи тесен път в Дартмор, ще видим същата долина, същия поток, същите хълмове, същите дървета. Само че за нас това вече няма да бъде просто някаква поляна. Ще бъде Долината на Богородица. Мястото, където за няколко дни оставихме градския шум, за да чуем малко по-добре тишината. И в тази тишина – молитвата. И в молитвата – Бога.

Амин.