За смъртта в православната практика

В Православната църква погребението не се причислява към седемте свети тайнства. То обаче е свещен богослужебен чин, в който Църквата се моли за починалите и ги поверява на Божията милост, изповядвайки надеждата ни във възкресението на мъртвите.

Традиционната православна практика е погребване на тялото в земята, а не кремацията.

Човешкото тяло е свещено, защото е създадено от Бога и осветено чрез нашия живот в Христос. Вярваме във възкресението на тялото, а погребението изразява надеждата ни, че както Христос възкръсна от мъртвите, така и ние ще възкръснем.

Кремацията по принцип противоречи на православното предание. В изключителни обстоятелства може да се наложи пастирско разглеждане на конкретния случай. Затова всеки, който се изправя пред този въпрос, трябва да се посъветва със своя свещеник и да следва указанията на своя епископ/митрополит.

Дни за възпоминание на починалите

- Третият ден след смъртта (често това е денят на погребението).

- Деветият ден след смъртта.

- Четиридесетият ден след смъртта.

- Шестмесечнина от смъртта — в традициите, които я отбелязват.

- Първата годишнина от смъртта.

- Всяка следваща годишнина.

Третият, деветият и четиридесетият ден имат особено значение, макар че обичаите се различават между отделните поместни православни църкви или дори в една и съща поместна църква.

Исторически произход на възпоминанията на третия, деветия и четиридесетия ден

Православната традиция за възпоминание на починалите на третия, деветия и четиридесетия ден след смъртта произхожда от практиката на ранната Църква. Библията не предписва изрично тези възпоминания в точно този установен вид, но те са засвидетелствани във важен раннохристиянски църковен сборник, наречен „Апостолски постановления“, съставен приблизително в края на IV век.

„Апостолски постановления“ (Διαταγαὶ τῶν Ἁγίων Ἀποστόλων) представляват обширен сборник от църковни предписания, съставен в Сирия около 375–400 г. сл. Хр. Макар текстът да се представя като апостолско наставление, съвременната наука го разглежда като по-късна компилация, отразяваща богослужебния и дисциплинарния живот на Църквата.

В книга VIII, глава 42, се наставляват християните да възпоменават починалите с псалми, четива и молитви в определени дни, сред които третият, деветият и четиридесетият ден, както и годишнината от смъртта. Следователно тези дати не са средновековно изобретение, а са засвидетелствани в раннохристиянски източник.

Защо именно третият, деветият и четиридесетият ден?

Впоследствие се развиват духовни тълкувания на тези възпоминания.

Третият ден — Възкресението Христово

Възпоминанието на третия ден напомня за възкресението на нашия Господ на третия ден. То изразява християнската надежда, че и починалите ще участват във възкресението на мъртвите.

Деветият ден — деветте ангелски чина

Във византийската православна традиция възпоминанието на деветия ден се свързва с деветте ангелски чина. Църквата се моли починалият да бъде причислен към праведните и да се удостои с общение с небесните сили.

Това тълкуване се среща в обясненията на източната богослужебна традиция от свети Симеон Солунски (+1429 г.).

Четиридесетият ден — Възнесението Христово и библейската традиция на траура

Възпоминанието на четиридесетия ден има няколко библейски основания и съответствия:

- Израилтяните оплаквали Моисей в продължение на четиридесет дни (Второзаконие 34:8).

- Възкръсналият Христос се явявал на учениците Си в продължение на четиридесет дни преди Своето Възнесение (Деяния 1:3).

- Четиридесетдневният период многократно се среща в Свещеното Писание като време на подготовка, очистване и духовно изпитание.

Свети Симеон Солунски тълкува възпоминанието на четиридесетия ден във връзка с Христовото Възнесение.

Важно е да разграничаваме тези традиционни богословски тълкувания от историческия произход на самия обичай. Не можем да приемем, че всяко символично обяснение е било свързано с възпоминанията още от самото начало на тяхното възникване.

Възникнала ли е тази традиция изключително в християнството?

Не непременно. Историческите изследвания показват, че възпоминанията на починалите в определени дни след смъртта са били практикувани и в юдейското, и в гръко-римското общество.

Ранните християни живеели в свят, в който семействата се събирали, за да си спомнят за починалите и да почетат паметта им. Църквата възприела някои от съществуващите възпоменателни практики, като им придала християнско съдържание и смисъл.

Затова би било неточно да твърдим, че всеки православен поменен обичай произхожда от едно-единствено апостолско предписание или че всички поместни църкви винаги са следвали един и същ календар.

Как трябва да разбираме тези възпоминания днес?

Отбелязването на тези дни е древна и широко разпространена православна традиция. Самите дати обаче не бива да се възприемат като нещо магическо или като автоматично установен „график“ за състоянието на душата след смъртта.

Църквата се моли за починалите, защото смъртта не унищожава нашето общение в Христос. Поверяваме починалите на Божията милост и Го молим да прости греховете им и да им дарува покой сред праведните.

В славянските православни традиции поменната служба се нарича панихида, а в гръцката — мнимосино (μνημόσυνο = помен).

Вярващите често носят в храма коливо — варено жито, което символизира възкресението, съгласно думите на Христос: „Истина, истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ (Йоан 12:24).

Починалите се възпоменават и по време на светата литургия, както и в определените за това дни от богослужебната година, така наречените задушници.

Най-същественото е, че Православната църква не забравя своите починали чеда. Ние продължаваме да се молим за тях, като ги поверяваме на безграничната Божия милост и любов и очакваме славното възкресение на всички мъртви.

Свещ. Траян Горанов